Вълчев А.
Битката при Черномен - 1371г. и съдбата на Балканите

Ключови думи

Черномен, Османско нашествие, Иван Шишман, Османско робство, Западна Тракия

Абстракт

Битката при Черномен не е сред най-известните събития от нашата история. Може би като причина за това може да се изтъкне, че то не може да бъде предпоставка за национална гордост. Освен това е важна и решаваща част от хода на Османското нашествие на Балканския полуостров. Причините и последствията за това нашествие са взаимосвързани и целта на този материал е да ги анализира. По този начин е възможно да се направят изводи, които за съжаление са актуални и до днес.

Въведение

Черномен е село, намиращо се в Западна Тракия, днешна Гърция.Това място е изиграло важна роля в нашата история, водещо до началото на процеса на падане на България и Балканите под Турско робство. С него се свързва събитието наречено битката при Черномен (битката при р. Марица). Това се е случило през септември 1371 год. между войските на султан Мурад I и братята Иван Углеша Мърнявчевич (владетел на Сяр), крал Вълкашин Мърнявчевич (владетел на Прилеп, бащата на Крали Марко).

Крал Вълкашин

МурадI

Негативния за християните изход от тази битка влияе на цялата политика на балканските и източноевропейските владетели.

Причини за събитието

Причините, водещи до битката при Черномен имат различен характер и са взаимосвързани със спецификата на историческия период, както и с поредицата от грешки, допуснати от Балканския политически елит. За съжаление за тези грешки, както тогава така и днес, цената за тях я плаща обикновения човек.

Края на XIVв. е много специфичен период за населението, живеещо на Балканите, поради голямата динамика на събитията, които са основна причина за промяната на светогледа и манталитета ни векове след тяхното възникване.

Политическа картина на Балканите и Мала Азия в края на XIVв.

В края на XIVв. Балканите, както и голяма част от Европа, са разделени на малки феодални владения. Това е период, в който по българските земи областните наместници (деспоти, банове) придобиват по-голяма самостоятелност и самочувствие на независими владетели. Това се случва по времето на управлението на българския цар Иван Александър. На север от Стара Планина съществуват две царства: Видинско и Търновско и Добруджанското деспотство.

Областта, населена с българи наречена Македония, е разпокъсана на няколко малки деспотства и едно кралство - кралството на крал Вълкашин Мърнявчевич. Тези малки владения са остатъците от Великото сръбско царство, на цар Стефан Душан. Те възникват поради липсата на управленски талант на наследника му цар Урош V. Поради това той не успява да наложи властта и влиянието си върху поставените от предшественика му деспоти.

На север от Дунав поради упадъка на второто българско царство и отслабващото влияние на Унгария, Влашко и Молдова се обособяват като две отделни държави. Така, че те в сравнение с разпокъсаните малки Балкански фдържавици имат сравнително голяма територия.

Нашествието на татарите в началото на от XIIIв. до началото на XIVв. в източна и централна Европа води до отслабването съответните държави като някои от тях са заличени от световната карта завинаги. Това нашествие води до миграция на много тюркски племена, изповядващи Исляма в Мала Азия. Те се заселвали предимно на територията на Селджукския и по-късно Румски султанат (просъществувал до 1307г.). Византия раздирана от вътрешни междуособици постепенно намлява тенденцията за поставянето на елитни войски в областите, граничещи с тези населени с тюрки/наречени турци/. Това дава основен тласък за обособяването на Османска държава и до цялото заселване на Мала Азия от тях. В края на XIVв. те стъпват на Европейска земя като в началото служат като силен инструмент за решаването на междуособните войни между представителите на Балканския политически елит (най-вече съюзник на Византия или византийски благородници). Постепенно турците набират самочувствие, осъзнавайки военната си мощ и започват да превземат византийски крепости в европейската част империята. През през 1354 г. Галиполи, Цимпе попадат в техни ръце. През 1360 османските турци превземат Димотика, а през 1362 г. и Одрин. Скоро след това Одрин е провъзгласен за Османска столица. Предполага се за това голяма роля е изиграла и стратегическата близост на Одрин до Константинопол и Родопите (ключа към Балканите).

Забелязва се едно подценяване на Християнските владетели на тези макар и малки до тогава османски военни успехи. Почти никой не си е дал сметка за реалната заплаха като основните им проблеми остават взаимните им разпри за власт и територия. Единствено някои от тях, между които са братята Иван Углеша Мърнявчевич (владетел на Сяр), крал Вълкашин Мърнявчевич (владетел на Прилеп), са осъзнали, че владенията им са в опасност. Те изпратили молба до всички Балкански владетели за всеобщи действия срещу османците. Никой не се отзовал. Въпреки това двамата братя създават военен съюз. През 1371г. те издебват момента докато султан Мурад I за кратко е бил в Мала Азия. За това активизират войска от българи, сърби, унгарци, и власи, която наброявала 70000 души [3]. Тази войска е била смесена, некомпактна, с не голяма бойна мотивация, голяма част от нея се състои от опълчение (необучена войска)[2]. Християните се насочват към Одрин, достигайки до р. Марица в Западна Тракия.

В отговор турците пращат значително по-малка войска от около 10000 [3], предвождана от Лала Шахин Паша (учител на султан Мурад I) [3].

Източниците за развоя на самата битка са оскъдни. В близост до село Черномен в нощта на 25 срещу 26 септември 1371г. турците проникват в християнския лагер лагера [1]. Настанала сеч, изненадани от развоя на събитията войската на балканските феодали не се организира добре.

„В тъмнината – обкръжена от свистене и крясъци – тяхната окървавена и окаляна безбройна тълпа взаимно се изпотрепала и унищожила. Безсилни да се бият, обезумелите от страх глупаци наизкачали от леглата си като хвърлено в огъня на войната стадо хищници и побързали да избягат от полесражението. Изпарилите се като дим от огъня на наказанието жалки неверници се излели към река Мерич и потънали във водите й. Други - наплашени до смърт от ловкостта на газиите – напуснали ужасяващото място и се напъхали по дупките. Сега наричат това поле Сърф сандъъ…” [2], [4]

Предимството на многочислеността на им се стопява като по време на самата битка, те са притиснати към река Марица и са издавени [2], [3]. Братята Мърнявчевич намират смъртта си.

Безучастието на България, Сърбия и Византия е основна причина за нелепия изход за Християните в тази битка. Това поставя на карта съдбата на Балканите. Този факт обаче в тогавашния момент не е осъзнат. Доказателство за това е заграбването на териториите на Углеша от византийския император Йоан Кантакузин.

Последствия

Тази битка развързва ръцете за нахлуване на османските войски в Родопите и Македония. Превземането на Солун, София и цялата област Тракия, успеха в битката при Косово поле, оставя Трите Дунавски Българии на север от Стара Планина омаломощени. Тя води и до други послдедтвия, населението на Балканите става свидетел на много жестокости, не особено познати на християнския свят до тогава. Тези действия на поробителите нанасят психологична у обикновения човек и постепенно формират робската му психика. На обикновения поробен християнин му се налага да живее в нов непознат свят, с правила наложени насилствено, както цивилизация от нов Ислямски тип. В него му е отредена нова роля - да бъде рая, „гяур”, или човек втора категория.

„Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой мужду людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обълнали на слаби женски сърца. В това време се довърши, мисля и седмият владетелски род на сръбското племе. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите...” ,[2], [5].

Битката при Черномен е считана от историците за последен шанс на балканските владетели да прогонят османците от Балканския полуостров. Повечето Балкански държави в последствие стават васали на турците преди да бъдат завладяни. Немощта на Българския цар Иван Шишман да защити земите си принуждава населението в Горнотракйиската низина да се самоорганизира и дава сериозна съпротива на османците.

Известни са много факти, сочещи героизма на народа ни в пътя си да оцелее независимо от грешките на своя политически елит. Това за съжаление неизменно е така от края на XIIв. до днес. Битката при Черномен бележи настъпването на тъмни векове за българите. Дори и в наши дни българския народ е поставен в подобна позиция на безизходица, отново поради нелепи грешки на сегашния ни политически елит. Въпреки това, както тогава, така и днес българите винаги намират начин да „побългаряват” и ще оцелеят.

Библиография

[1] 1300 години на стража, Пейчев А., Пенов С., Военно Издателство, София, 1978, стр. 67 -69
[2] http://ald-bg.narod.ru/materiali/1371_CernomenBatlle.htm
[3] http://www.britannica.com/EBchecked/topic/365542/Battle-of-the-Maritsa-River
[4] Садедин, Корона на историите, прев.М. Калицин,София, 2000 г, стр.173- 177
[5] По Христоматия по история на България, т.2, под ред. на П. Петров и В. Гюзелев, София, стр.185-186